Drugs or Candy

Под всички мускули и кожа сме катo скелети,          скелети и прогоряла плът по костите ни има,         белези, спомени вечни от паденията ни, но ние чувства нямаме. Нямаме думи нямаме смелост нямаме живот, нито любов, защото ние си го правим                                  трудно                                  драма. И бунтът ни е смешен                           и надеждите       измислен свят       ненужен свят ...

Даже вече и Супермен знае, че нещо не е както трябва. Но защо да съм тъжна, какво като не съм  вред. Не ми пука какво мислиш! Не ми пука дали ме знаеш каква съм, нито какво си мислиш, като ме видиш да влизам. Не ми пука за твоите болни фантазии. Ако искаш да обиждаш някого, направи го с огледалото докато се „мацонтиш”  сутрин преди да ми се появиш пред погледа. Ама ми писна да ми се бъркаш в живота, да ме учиш как се живее, да ми бъдеш измислен приятел, който ще ме използва за случая и после ще се прави, че не ме е видял, когато се разминем на улицата. Писна ми и да ме разиграваш, да ме караш да се надявам и после да ми разбиваш сърцето. Да, знаеш ли, някои хора имат сърца, не са като теб. Писна ми да се събуждам в същия мизерен свят, всяка сутрин през последните 19 години и да намирам скапаното ти лице да ме зяпа и да ме съди дори докато спя. Може би е защото дишам… И какво сега и това ли да не правя. Писна ми да пия това горчиво и с...

Това е моят рай. Любим спомен си, татуиран във съзнанието м и. Вечен смут, вечно безсилие. Вече ми е забранено да те пазя, думите ми са завързани за ръба на една чаша със смесен алкохол, събрала душата ми и разяждаща я бавно, лъжейки , че няма да боли. Поредната съчка си в огъня, който запалих от мечтите си. Сега съм детето без бъдеще, живеещо с мъдростите на безделник. Искам да съм до теб, да се махна от всички правила и мисли и надежди но няма да мога да го сторя, защото нямам сили, нито причина да застана срещу всички . И за какво ми е утре, за какво ми е свободата, ако ти не съществуваш… Това е моят край.

                                                     

Хей малко момиче, подари ми от твоята мъка . Дай ми една твоя сълза, скрий се със броня от камък, пази се от идващите куршуми, защото си малка и жива, а този ден е толкава мрачен, вали едър дъжд, разтопява лицата и те се превръщат във сенки нелепи. Можеш ли, момиче, да ми върнеш вчера? Защото днес мълчание е всичко, а в главата ми рояк от мисли се преплитат във спирала тънка и ранима. Мислиш ли момиче за нещата, които никога не си казвала и за думите-грешки. Познаваш ли любовта, която никога не си срещала? Знаеш ли, момиче, какво е да се взираш в отражението си в калната локва и да те боли при всеки удар на капките дъжд, падащи върху него. Всяка капка е един миг от вечността, но ти го нямаш, защото времето е счупено и изхабено. И стрелките вървят, а ти си все това малко момиче. Още седнала пред врата на бъдещето, незнаеща дали трябва да влезеш. Страхуваш се да говориш, да си спомниш, да мечтаеш. Защото всичко, което...

Да започнеш да дишаш отново. Да се преродиш... Един ден се събуждаш и заживяваш друг живот. Всичко, което си преживял е не било , не се е случило...никога не си казал колко много съжаляваш за грешките си, никога не си показвал, че чувстваш нещо повече от гняв, че можеш да обичаш...никога не си бил себе си...защото те е нямало. Да започнеш от начало. Кой би искал да изтрие миналото си с малка, изцапана гумичка и наистина ли очаква после всичко да е ОК. Кой би искал да направи това? Не и аз. И все пак се случи точно на мен. Имам магия. Някои мислят, че е супер, че е невероятно, че е дарба, че е добра... Не е. Магията ми отне всичко. Името. Мечтите.  Въздуха. Любовта. Живота. И независимо от това сега тя е единственото, което имам. Гадната част от мен.   В замъка от глупави илюзии. Не мога да започна отначало. Не мога да се преродя. Не мога да дишам...

Не говори! Не ми казвай колко си ужасен не искам да чувам гласа ти обиден, нито да виждам лика ти сломен, в очите ти празни не искам да гледам. Душата ти е чиста, ала си просто сянка, просто капка кръв на пода бял, просто изгубена кауза, просто човек. Ти не си звезда на небето, ти не си цвете в полето, нито светлинката, която се отразява в морето. А прелитаща през тъмнината сова със жълти крила, разсичаща времето с острите нокти-тъга. Ти си вечният залез червен, разтопеното злато на фона зимен и слънцето, което живее за да изгрее. Кога ще разбереш колко си прекрасен и че не мога да ти се сърдя?! Не говори! Просто се върни… при мен.

                          на Ари Отвори вратата. Знам че днес дойде разруха, но повярвай утре ще е по-добре. Ще се събудиш в старата си стая, ще се намираш сред камари книги, прозореца ще скръцне тихо и когато го отвориш ще те срещне нежен мирис на липа. Ще си направиш чаша силно кафе, с много захар и сметана и ще излезеш, за да изживееш още един ден-дата... Ще срещнеш хиляди усмивки, ще гледаш тъжно към тълпата, ликът си ще познаеш във витрината блестяща и ще се запиташ за пореден път защо живееш, защо не спираш да мечтаеш, когато мечтите отдавна са забранени. Ще успееш и днес да намериш надежда на ръба на пропастта. Ще летиш с широко разперени криле и ще обичаш свободата си кратка. Със затворени очи ще дишаш и ще забравиш, че надраскана си с разочарование човешко. А когато нощта се върне, когато се измориш да бъдеш силна, ще си легнеш с последния трамвай, преми...

Подарих ти от моя свят, но е по-добре да не го бях искала. Има някаква прикрита нежност, която се оплита с тъгата на росата. Има някакво сковаващо студено в тези неизказани думи. Има ненаказана вина и нелегална власт се влачи през нощта да я намери. Реалността в очите ми се удря силно, видях едно очертание, без лице, защото лицата са лъжа. Ти ако си слънцето, светлината, аз съм сянката която се явява по тревата… окосена, мъртва. И не искам това. Искам да светя, а не да съм сянка… Душата ми събира се във епруветка, пропукана и изхабена. Губя се сред останките от живота, разделен с безсмислени утехи. А любовта, която все така желая – тя не е истинска… не мога да я направя истинска.

I don't want this moment to ever end, Where everything's nothing without you. I'd wait here forever just to, to see you smile, 'Cause it's true, I am nothing without you

Дращи вятър по прозорците ми стари и замръзнали стъклата плашат се от него. Тъмната изсъхнала от странност нощ е ранена от единствения звук, стопяващ се от болка. Как да преживееш днес деня, как да се пребориш тази нощ с нощта, когато сякаш жалка сянка си насред тъмата, когато нито знаци има нито път. Сняг вали и с него слънцето те заслепява – лабиринтени лъчи ту проблясват, ту се скриват, между дърветата оголени и пусти. Сухата природа не знае тя сама коя е, сърди ни се и сълзите й са леден дъжд, стъклените й очи в дъгата се пропукват. Армия от гарвани вървят, поклащат се по счупени павета и гледат жално, плачат – мъчно им е за снежинките. В невидимия кръговрат изчезва песента на уличния музикант, остарял от мъка и несгода и мизерия... и няма никой да му подари монетка, да му помогне във нощта. Вятърът е като метъл песен - яростен и гневен, свири вместо музиканта и сърцето му от въздуха се дави, но тупти и диша тежко вместо вси...

Един смразяващ вик, дошъл като от края на света. „Събудих се.“ Не знам къде съм. Слънцето е пак над мен горещо и пари по очите ми – не виждам. "Загубих се" – кога така сгреших, безвъзвратно преродих се в друга, кога заслужих самота, кога сърцето ми се счупи и кой го стисна тъй жестоко, че се задушава с всеки дъх. Къде отидоха мечтите, защо не мога да ги имам? Поглеждам към безкрая... поглеждам към земята един единствен лъч от светлината има и той се отразява право в мен, но под мене няма сянка, няма я защото аз самата съм такава. Един вик от някъде пак чувам име ...  "Дали е моето?"  "Едва ли..." Не помня как се казвам вече – много време мина. Искам да го следвам тоя глас. Крачка, две...наникъде. K олко много стъпалца, колко крехък пътят е до тебе. Сякаш клати се света под мен като въжен мост е стар и без опори , рухва с всяка моя стъпка. "Не искам да падна в пропастта!" Един...

Ранна утрин и претъпкан автобус нещо в мене се надига бавно кара ме да стана права да забравя за това къде съм и да си измисля нещо жалко за раздяла и неосъществимост на мечтите ми за бъдеще красиво. Всичко можеше да е различно можеше да сме двама да вървим по улиците стари и със споделеност тиха да обичаме луната. Любовта винаги е разваляла грима ми… Пак в познатата студена стая връщам се след дълъг ден и под едри капки от вода смъквам тази тъмна мръсотия и умората ми черна се топи във топлина а пък болка като острие се промушва между всяка моя клетка. Странно как съм нечовешки изморена а не мога още да заспя чувам смях и шумове отвън а аз съм тук, лежа сама чувствам се разрязана на две… сещам се една приспивна песен, както времето преди и запявам си я леко. Вече не ме боли… или съм заспала в самота.

I'm out of touch, I'm out of love I'll pick you up when you're getting down And out of all these things I've done I think I love you better now I'm out of sight, I'm out of mind I'll do it all for you in time And out of all these things I've done I think I love you better now

Беше от онези странни дни, в които за секунди се случва така, че ти просто изчезваш за света около теб и той също изчезва за теб. Свиваш се до размерите на една клетка и чакаш участта си. Нямаш име, нямаш чувства, нямаш друг изход освен да лежиш неподвижно. дали те боли – не знаеш дали ще оцелееш – не знаеш дали дишаш – не знаеш Тогава можеш целия си живот да видиш на лента…както става по филмите. Толкова пъти си си повтарял, че ти е трудно, че не можеш повече, искал си да легнеш една нощ и на сутринта вече да те няма, да загинеш. А сега…в този миг, всеки път, щом болката агонизиращо те унесе в сън, последните ти думи са, че искаш да се събудиш пак, че не искаш да умреш…не още… Това е страхът…не толкова от самата смърт, а от това, че ще си отидеш завинаги и никой няма да те види, никой няма да те помни, защото си живял живота си без смисъл. Всичките ти спомени са пръснати по различните краища на удареното ти съзнание и твоята задача е да ги събереш и подредиш…да напра...