Един смразяващ вик,

дошъл като от края на света.

„Събудих се.“

Не знам къде съм.

Слънцето е пак над мен горещо

и пари по очите ми – не виждам.

"Загубих се" –

кога така сгреших,

безвъзвратно преродих се в друга,

кога заслужих самота,

кога сърцето ми се счупи

и кой го стисна тъй жестоко,

че се задушава с всеки дъх.

Къде отидоха мечтите,

защо не мога да ги имам?

Поглеждам към безкрая...

поглеждам към земята

един единствен лъч от светлината има

и той се отразява право в мен,

но под мене няма сянка,

няма я защото аз самата съм такава.

Един вик от някъде пак чувам

име... 

"Дали е моето?" 

"Едва ли..."

Не помня как се казвам вече –

много време мина.

Искам да го следвам тоя глас.

Крачка, две...наникъде.

Kолко много стъпалца,

колко крехък пътят е до тебе.

Сякаш клати се света под мен

като въжен мост е стар и без опори ,

рухва с всяка моя стъпка.

"Не искам да падна в пропастта!"

Един познат вик...

"Ти викаш мен? Виждаш ме?"

"Аз също – виждам те... но замъглено!"

"Кой си ти?"

Стъпвам по-уверено в безкрая.

Страх ме е, но ще вървя,

ще те достигна, ще те спася 

през огън, през вода и пепел 
през кръв, през облаци и дим,

нищо, че не знам къде съм.

"Будна съм!"

Един ден ще те стигна!

Но ме викай,

чакай ме,

имам нужда да повярваш,

че не сме сами!

"Не сме сами!"