Подарих ти от моя свят,

но е по-добре да не го бях искала.

Има някаква прикрита нежност,

която се оплита с тъгата на росата.

Има някакво сковаващо студено

в тези неизказани думи.

Има ненаказана вина

и нелегална власт

се влачи през нощта да я намери.

Реалността в очите ми се удря силно,

видях едно очертание,

без лице,

защото лицата са лъжа.

Ти ако си слънцето, светлината,

аз съм сянката която се явява по тревата…

окосена, мъртва.

И не искам това.

Искам да светя, а не да съм сянка…

Душата ми събира се във епруветка,

пропукана и изхабена.

Губя се сред останките

от живота, разделен с безсмислени утехи.

А любовта, която все така желая –

тя не е истинска…

не мога да я направя истинска.