Drugs or Candy

                 Put me on the train, send me back to my home

Попей му малко, затвори очи и попей му за гнева; за нещастието; за съдбата нечестна убиваща; за борбата; за съществуването нереално монотонно безразлично; за приятелството споделено и несподелено; за трагизма на живота дето чака да живее; за лъжата прозрачна едновременно с това и мрачна; за плътското желано; задушаването и смъртта; за пръстта и червеите и безкислородната земя три метра по-надолу от листата кафяви, черни, киша есенна, килим от болка, която никой никога не вижда, нито чува, нито го интересува; за страданието; за бездомника, който не прекрачи прага, не каза: ”Добър ден!” , не беше посрешнат и не се усмихна, а остана сам; за мизерия и нищета; за студа в нощта безкрайна; за мечтата пак да има топъл ден; за радостта ненужда, ала толкова и нужна; за силата; за слабостта; за неказаното; за страха да бъде казано на глас, а и да бъде то не ще е чуто, няма от кого, няма никой... Затова и никой не намери дом, никой не влезе, никой не поздрави, никой не обича, никой не загина, н...

Аз не съм ви вече враг, не съм аз сила или дума, не съм ни слънце ни мечта, а бездомна пред бездомен праг. Не ще ви моля за пощада, едва склонявам и глава. Душата ми е на съд развяна пред безразсъдната тълпа. За повечето съм ненужна, бегъл и прозрачен спомен, вечно неразбрана и нечута в собствената си самотност чужда. Между самота и сън се лутам напразно търся сила в слабостта си, изгубила това, което имам и ненамерила това, което искам. Гласът безгласен пак отеква, болката диханието спира, то умира. Тишината винаги остава с мене за полет, не – за падение омразно. Толкова неказани слова тая в плача си приглушен. Бомби от страдание се сипят върху моята разруха. На жал да се надявам смешно е, ала какво? И утеха да намеря мога, но нали с живота се прощавам. Сега намирам своя пристан, света с усмивка ще рисувам, докато и той най-сетне разбере – аз не съм ви вече враг.

                             The neon lights in bars And headlights from the cars Have started a symphony Inside of me The things I left behind Have melted in my mind And now there's a purity Inside of me

Страх и шум и болка и несвобода, живот в найлоновата опаковка, прикованост между две стени и пламъци и задух и лъжи, илюзии тъмни, тъмни цветове, неразтворими спомени убиват ненаказано, невъзможен е сънят, заглъхва и гласът, така смразен и нараним, смирен и уморен човекът тъне в самота, а хаосът, хаос прерисува под надвисналите остриета смъртни. И безнадеждност и тъга и злоба и вечна суета, така е щом попаднал си в найлоновата опаковка.

В облаците прелетяват самолети,                 там където слънцето очи отваря, там където тишината и покоят сплитат се във водопад от светлина. А безбройни точици кръстосват небесата, без дори да се срещнат, да узнаят, че съдбите им едно са. Това наистина ли са онези самолети,   побрали хиляди души различни? Или са като хартиени ракетки, които така и не научих как да правя? Бели самолетчета, без хора вътре, без номер, име или крайна точка, управлявани от нечия ръчичка детска. Безводен водопад във облаците бели, като перце в мастило потопено, рисуващо света горе необятен и превръщащо мига от вечност в мой единствен спомен и утеха.

Очите и тялото си ще скрия, като охлюв от света, във варовиковата си мантия, за да не ме закача никой, да не ме опознае, или нарани . И аз като обреченото мекотело, ще нося бавно своята душа-черупка , през тръните, обрасли със бръшлян , ще чакам да достигна есенно листо. Сама на себе си ще си говоря, без да чува никой друг. Ще гледам нощем пъстрото небе , без да знам, че това по него са звезди. Ще заспивам с песен на щурци, без да знам, че приказка това е . Ще живея просто ден за ден, път за път. Тук на Земята... без да има кой да питам, кога ще дойде краят...

   Тя  Тя е момичето, което свети в нощта, дори когато на хората не им е нужна светлина. Тя е момичето, чиято усмивка може да плени дори и самотата. Тя е момичето, в чиито поглед небето синьо лъчите приютява. Тя е момичето, което вярва, когато никой друг не знае как. Тя е момичето пред листа хартия, когато около нея света се срива. Тя е момичето пред отворената книга, к расотата , за да преоткрива. Тя е момичето, което спасява изгубени души в ръжта. Тя е момичето, което прегръща с топлите ръце на своето сърце. Тя е момичето, което стои отстрани, за да не я   разпознаят. Но тя е и момичето, което аз видях. Тя е красотата, тя е силата, стига да я опознаеш. Тя обича непрестанно, затова понякога е тъжна. Тя е недостижимата снежинка, молеща за малко топлина. Тя е малката прашинка от купчинката доброта. Тя е моята светулка, показваща ми път сред тъмнина. Тя изгрява след деня. Тя е момичето светлина.           ...

I'm holding onto white balloons Up against a sky of doom Tell me you see them 'Cause what's inside of me is invisible to most Even in clear view I'm sending out a signal to the possibility of you 'Cause right at this moment I know you're connected to a part of me that I don’t even know myself Angels lift me Are you with me? I’m holding onto you like I'm holding onto white balloons Carry Me Away I hope that you don't break

                                                          Heaven's waiting for you                              Just close your eyes and say goodbye

                                                  Its haunting me! Im so alone,                           Im just trying to find my way back home,                           Im so alone, alone.

                                                                                                                                                                 "I'm the magic!"

Изгубена. Толкова сама. Затварям очи. Морски пясък цветен искам да замръзне в лед, защото ме измаря красотата. Лилавият залез ми напомня тъжна песен; и синята вода солена не може да те върне тук. Мидичка прекрасна е като надежда от света… Не я искам вече! Затова я хвърлям във водата. Ако това илюзия не беше сигурно по-лесно щеше да е. Но морски бряг до мене няма, море солено няма, няма мидичка-надежда, само сивота…сред небеса, мирис на невидими слова, хиляди увяхнали цветя, път без посока… Толкова сама. Отварям очи. Изгубена.

Когато птиците се носят ниско, тревата свежа потъмнява, а думите напълно са излишни, защото безсилието надделява. Когато птиците се носят ниско, дъхът ни трябва да ни води, защото слънцето и утре ще изгрее, за да ни спаси от нощния кошмар. Когато птиците се носят ниско, грешките си виждаме сами, не ни е нужен никой друг сега, за да си обещаем мъничко подкрепа. Когато птиците се носят ниско, надеждата отлита винаги със тях и сто причини има да загинем, но ние ставаме с разперени ръце. Когато птиците се носят ниско, въртим се в кръг и гледаме небето, сред облаци увяхнали се реем, докато забравим за земя под нас. Когато птиците се носят ниско и няма кой да ги издигне пак, тогава пита м тихо Бога: “Какъв е този свят? Защо боли?” Когато птиците се носят ниско и чакам отговор на моите молитви, не мисля, че дори ти ме чуваш Боже, няма те…защото ни забрави. Когато птиците се носят ниско, и сълзите разбиват се около мен, тогава чувствам злобата ужасна и само в ъгъла утихвам тихо…

Аз съм просто                           душа . Треперя във студа. Живея със смъртта. Обичам в болката. Прераждам се в несвяст. Тъна във безкрая. Вик отеква в мен. Капки давят моето сърце. “ Кой ще ме спаси? ” Вече не останаха души… Само воят на сирена, разказва този тъжен край. Сълзи невидими ще роня докато изцяло изгоря от воден огън черен. Нямам вече и душа… Аз съм просто                           пепел .