Срив

Беше от онези странни дни, в които за секунди се случва така, че ти просто изчезваш за света около теб и той също изчезва за теб.

Свиваш се до размерите на една клетка и чакаш участта си.

Нямаш име, нямаш чувства, нямаш друг изход освен да лежиш неподвижно.

дали те боли – не знаеш

дали ще оцелееш – не знаеш

дали дишаш – не знаеш

Тогава можеш целия си живот да видиш на лента…както става по филмите. Толкова пъти си си повтарял, че ти е трудно, че не можеш повече, искал си да легнеш една нощ и на сутринта вече да те няма, да загинеш. А сега…в този миг, всеки път, щом болката агонизиращо те унесе в сън, последните ти думи са, че искаш да се събудиш пак, че не искаш да умреш…не още…

Това е страхът…не толкова от самата смърт, а от това, че ще си отидеш завинаги и никой няма да те види, никой няма да те помни, защото си живял живота си без смисъл.

Всичките ти спомени са пръснати по различните краища на удареното ти съзнание и твоята задача е да ги събереш и подредиш…да направиш връзката, да докоснеш душата си и да я успокоиш.

Човек никога не осъзнава какво има, какво е способен да направи за останалите, ако не го иска за себе си….

Тук е…мотае се…просто така, без причина, мисли си че е перфектен. 

Но не е…

Може би го осъзнавам едва когато го губя. Може би след тази нощ няма да се събудя вече, защото нямам за какво да живея. А може би застивам завинаги. Ставам като вещ в една стая, бяла болнична стая, в която единственият звук е пронизващото писукане на апарата, който ме поддържа жива.

Не знам дали съм жива…

Не знам къде съм…всичко е толкова тъмно…

„Страх ме е!”

„Боря се, кълна се, боря се!”

Искам да я намеря, душата ми, къде е? Искам всичко да е наред, искам болката да спре…

И е толкова студено…

А … би трябвало да е светло, да огрява слънце, да ни топли…би трябвало да съм щастлива, около мен всички са щастливи, а аз съм тъжна, студена… 

Сетих се – зима е, затова е студено. Оглеждам се… Снегът се сипе бавно... но защо не усещам снежинките да падат върху кожата ми? Те сякаш минават през мен, сякаш не съм истинска, а само дух...само сянка.

О!

Ръцете ми са сини, кални, мръсни…

Роклята ми е толкова изцапана и скъсана, че вече не знам какъв цвят е…

Около мен има кръг…спирала…

кръв…

моята кръв…

Сега разбирам.

Толкова съм изморена. Свличам се на земята…странно, но точно в средата на спиралата…

Ще затворя очи…само за малко…

макар да знам, че няма да е така…

Губя съзнание…

„Моля те! Моля те! Искам да се събудя пак!”

„Не искам да умра!”