Drugs or Candy

I used to hear the melody The voice of the unknown The rhythm in the rain Beating down my window Now it's clear to me and I can see Through each and every pane That I grew up and I forgot How to feel that way again

Капки восъчна вода като водопад се стичат от свещта и застиват в своето проклятие, преди да капнат върху голата земя. Топи се във безкраен пламък единствената светлинка в нощта, лишена от живот, от тъмнината окована. Човеците обрекоха живота си на гибел, а как се случва все така, че мракът мене винаги застига и ме наказва с мои страхове. В нощта нахапана от зверове, небето се раздира в своя плач, а аз не мога да заспя и слушам тъжната мелодия на самотата. В своята епична сила дъждът говори за това колко жалки сме във тази кал. Разум? Единство? Доброта? Любов? Къде загинахме, Боже? Сега сме жалките и смешни прашинки в разруха, врагове на самите себе си, съдим се без да се познаваме. Там, където сме сега, никой не помни как се блести, крие се от светлината, без битка, без герои, умрели сме преди да се родим. Потъваме в земята, забравени от вечността, слепи за разрушеното ни бъдеще, за гибелта и всичките лъжи… Нима така ще свърши всичко?

                  I thought you said forever                  Over and over                  A sleepless night becomes bitter oblivion                  These thoughts run through my head                  Over and over                  Complaints of violins become my only friends

„Смешна жал, нелепа жал   в грохотно, жестоко време!” Пак във стари спомени се давя, пак невидимите старчески ръце душат ме. Нарязах съдбата си на малки парченца болка безнадеждност самота. Как искам днес да съм бунтар да не се поддам на спомените си никога вече, да съм силна през нощта, да спася себе си от разруха. Сърцето ми само е и го е обзела жал смешна и нелепа по хората, които никога не ще узнаят името ми и онези, които утре ще го забравят. Защото никой не ме обича заради мен, никой не мисля или вярва, че мога някога да бъда герой. Мразя да се смеят на слабостта ми, когато мога да заспя само с приспивната си песничка, невинна. Това е последното ми скривалище от този свят, заравящ ме дълбоко, в който забранено е да дишам и мечтая. Жестокостта наказва греха, ала така потъват завинаги в безкрайността. И аз със тях, сама обречена да търся себе си, намирам бодливи частици душа, в огъня мокри от сълзи ...

               Още веднъж,  само още веднъж, а после -  ако ще и пожар.                Ако ще на парчета  и прах да съм цялата.                 Още веднъж,  само още веднъж  да съм истинска.                 Казват - втория път  по-малко боляло.

Lord, I can't disguise the look inside my eyes, The more I try to look away the more I'm staring, But now I need an answer to my prayers and your not there, So why think you listen? Listen!

Мен ме вижда само тъмнината, чува ме едничка – сляпа тишината, и под лунното око живея, ако това на съществуване прилича, с мирис на кафе горчиво сутринта, с хилядите грехове в нощта. Колко лесно е да мразиш всичко, вместо всеки срещнат да обичаш, не защото трябва, а защото можеш. Как е хубаво да си различен, та макар и да умреш така. И велико е да имаш своя цел и своята причина, да твориш със своите акорди песен, да летиш безгрижен в небесата. Но, по дяволите, тази тежина! И кошмарите, амнезията, милостта! Кой може да лети, когато слънцето само лиши го от крила? Кой заспива нощем сладко, загубил себе си преди това? Кой си спомня миналото страшно, болката в нестихващата буря? И кого да моля аз за прошка, след като излъгах всички до един? Няма прошка за живот, който аз сама обрекох на смъртта. Знам! Знам, че си тръгна! Никога вече няма да те видя... Никога вече няма да те докосна... Някога, някъде далече по пътя си опесъчен н...