Страхове...?
Никой не знае, никой не пита какво е когато загубиш душата си, когато част от тебе е изтрита, липсва и няма на света такава сила, която да запълни празнотата. Подухва вятър, леко те развява, като увяхнало листо, което в есента живее, а сега е лято. Слънце щом изгрява, бавно ме топи. Виж, аз те обичам, аз съм готова да рискувам всичко. Какво остана ми освен мечти, които през деня изграждам, през нощта умират, сред кошмари. Какво да губя – еднообразен е живота, пропит с омраза и коварство, и ожесточени хора. Страх ме е да бъда себе си отново, защото сякаш никога не съм била на себе си позната. Страх ме е да се прибирам късно през нощта и да ме погълва мракът цяла. И от миналото ме е страх, защото то е тук, сега. Затова отчаяна се вкопчвам в теб и твоите очи и глас – те са толкова прекрасни. Аз в реалността съм, непозната, ти в съня, ала е толкова красиво да те има. Звездите светят ярко от когато ми показа как към тях да гледам. Подари ми спомен – ...
