"Светът не е побъркан. Само хората."

Дращи вятър по прозорците ми стари

и замръзнали стъклата плашат се от него.

Тъмната изсъхнала от странност нощ

е ранена от единствения звук, стопяващ се от болка.

Как да преживееш днес деня,

как да се пребориш тази нощ с нощта,

когато сякаш жалка сянка си насред тъмата,

когато нито знаци има нито път.

Сняг вали и с него слънцето те заслепява –

лабиринтени лъчи

ту проблясват, ту се скриват,

между дърветата оголени и пусти.

Сухата природа не знае тя сама коя е,

сърди ни се и сълзите й са леден дъжд,

стъклените й очи в дъгата се пропукват.

Армия от гарвани вървят,

поклащат се по счупени павета

и гледат жално, плачат –

мъчно им е за снежинките.

В невидимия кръговрат

изчезва песента на уличния музикант,

остарял от мъка и несгода и мизерия...

и няма никой да му подари монетка,

да му помогне във нощта.

Вятърът е като метъл песен - яростен и гневен,

свири вместо музиканта

и сърцето му от въздуха се дави,

но тупти и диша тежко вместо всичките останали,

които вече не го правят, а са се предали.

Хората са тъмни камъни, без усмивки и мечти.

А небето толкова отдавна гледа ни отгоре

почнало е да се рони

на парчета въглен и на пепеляви дни,

пада малко по малко,

ситно като че ръми.

Няма ли светът да се смири?

Няма ли в тъгата просто да заспи?

Няма ли покой да дойде с утринта?

Светът не е изгнил,

не е побъркан - не изцяло,

само хората са слепи

и намират си безкрайни извинения.

Само хората...

                             повечето хора...