Подарих ти от моя свят, но е по-добре да не го бях искала. Има някаква прикрита нежност, която се оплита с тъгата на росата. Има някакво сковаващо студено в тези неизказани думи. Има ненаказана вина и нелегална власт се влачи през нощта да я намери. Реалността в очите ми се удря силно, видях едно очертание, без лице, защото лицата са лъжа. Ти ако си слънцето, светлината, аз съм сянката която се явява по тревата… окосена, мъртва. И не искам това. Искам да светя, а не да съм сянка… Душата ми събира се във епруветка, пропукана и изхабена. Губя се сред останките от живота, разделен с безсмислени утехи. А любовта, която все така желая – тя не е истинска… не мога да я направя истинска.
