Drugs or Candy

Everything that I need                                 I need from you  But I just can't have you

Намерих те – ти бе жестокост пред прага на моята врата, чух те още преди да почукаш, знаех, че си ти... знаех и какво си, знаех, че ще ме боли, но все пак отворих... съгласих се доброволно да се предам на теб...                                         и ми хареса... Пуснах те ужасно бясна, защото си играеше със мен, със шепота на моите мечти, с илюзиите, в които си живея... поигра си...                    и после ме остави...                                          ...

 And I lie here staring up at the stratosphere and hoping we're gonna get out of here  And it seems mad that we're born on the doorstep of squalor and of pedistools

И ето! Ето красота! Всяка нейна мъничка сълза, днес ражда лъчите пъстри по морето! Всяка нейна дума днес ще бъде музика небесна! А с всеки трепет ще ни подарява от своята   любов !

Ранени пеперуди, нашарени със самота, летят в сумрака на пустинята и нямат сили вече. Те се борят с лудостта, с поредната неволя и със краткия живот невинен. В тази нощ гореща стотици пеперуди ще загинат и света отново ще изгуби своята красота. Умрели пеперуди, със малките си слабички крила, пропърхват с повея на вятъра на сутринта, за последно…

" ... Думите, действията ни, изборите, които правим, силата, с която пропълзяваме от мрака обратно в светлината, страховете ни, мечтите ни – те определят същността ни, тези, които сме и които можем да бъдем. Вярвам в съдбата, във връзките между хората и в това, че дори един поглед или дума, едно докосване не стават просто така, а значат нещо. Ако двама души трябва да са заедно, на едно и също място, в един и същ ден и час, Вселената винаги ще намери начин те да се свържат. Днес чух една история: момиче и момче, на едно и също място - щом погледите им се срещат сякаш взаимно се избират, предопределят съдбата си в един единствен миг. Той не знае нищо за нея, пази само спомена за нея и онзи миг, с месеци.  Докато един ден не получава картичка, не пише от кого е, няма адрес, но някак той знае, вярва, че е от нея. Намира мястото от картичката, обикаля няколко дни града, накрая сяда на площада и просто чака в продължение на часове. Накрая тя минава „случайно” и отново се виждат, о...

Никой не знае, никой не пита какво е когато загубиш душата си, когато част от тебе е изтрита, липсва и няма на света такава сила, която да запълни празнотата. Подухва вятър, леко те развява, като увяхнало листо, което в есента живее, а сега е лято. Слънце щом изгрява, бавно ме топи. Виж, аз те обичам, аз съм готова да рискувам всичко. Какво остана ми освен мечти, които през деня изграждам, през нощта умират, сред кошмари. Какво да губя – еднообразен е живота, пропит с омраза и коварство, и ожесточени хора. Страх ме е да бъда себе си отново, защото сякаш никога не съм била на себе си позната. Страх ме е да се прибирам късно през нощта и да ме погълва мракът цяла. И от миналото ме е страх, защото то е тук, сега. Затова отчаяна се вкопчвам в теб и твоите очи и глас – те са толкова прекрасни. Аз в реалността съм, непозната, ти в съня, ала е толкова красиво да те има. Звездите светят ярко от когато ми показа как към тях да гледам. Подари ми спомен – ...

 Forget about the shit that we've been throught            I wanna stay here forever and always                Should it all come crashing down around me                Would you be there should I stumble or fall?                To pick up the pieces...

Агонизираща болка обзема цялото ми тяло. Изпадам в безсъзнание и викам, въртя се  в тежкото дихание. Всичко случи се така внезапно. В утрото пронизана с гърмежи, сънувам буря. Събаря ме невидимата сила в океан от кървав студ. Невъзможно е да се задържа на повърхността, тежината не ми дава, където и да застана все е краят на света ми и падам, потъвам. Дълбая надолу с нервна бяс и лудост, незнам и аз какво да търся, когато сърцето ми остава вехнещ мускул и може само да мрази. Има ли изобщо нещо истинско, по пътя за надолу?

Hello again, my dear old friend  Is it that time again? Is this the end? The beat goes on and on, with such sweet grace But I'm just out of time, I'm out of place I found rebellion in self destruction I need to find a place to lay my head I walk then I crawl I'm thankful to be moving at all Considering all the places, I've been on the way I've been on the way Some people build towers, I just dig holes, On my way down again, on my way down

В поле от ръж зелена, сред  хълмовете самота уморих се да живея вечно във страха. Изгаря кожата ми бяла, под лъчите силни, слънчеви, които ме убиват с красота. Не мога да понасям топлота, защото е така студено в мен. Още помня болката разбита на хиляди трошички лед. Сякаш съм заключена далеч,  в клетката ръждясала на миналото, далеч от чувства и мечти и мога само да горя, да търся своя ключ или надежда, обречена отвътре бавно да се руша, а камуфлажната ми външност да е смях в илюзията чужда. Очаквам да затъна във забрава, в живот безсмислен на омраза, обичаща, ала ужасно жалко, обичана, ала от много малко. И скитница душата ми остава и проси милост, търси някой, с когото да си подели цялата любов, която е откраднала от онзи свят предишен. Наслаждавам се на тишината вечна, в която чувам само как писалката листа докосва, как поема си сърцето въздух тежко и живея…живея… Ще бъда там                   ...

I used to hear the melody The voice of the unknown The rhythm in the rain Beating down my window Now it's clear to me and I can see Through each and every pane That I grew up and I forgot How to feel that way again

Капки восъчна вода като водопад се стичат от свещта и застиват в своето проклятие, преди да капнат върху голата земя. Топи се във безкраен пламък единствената светлинка в нощта, лишена от живот, от тъмнината окована. Човеците обрекоха живота си на гибел, а как се случва все така, че мракът мене винаги застига и ме наказва с мои страхове. В нощта нахапана от зверове, небето се раздира в своя плач, а аз не мога да заспя и слушам тъжната мелодия на самотата. В своята епична сила дъждът говори за това колко жалки сме във тази кал. Разум? Единство? Доброта? Любов? Къде загинахме, Боже? Сега сме жалките и смешни прашинки в разруха, врагове на самите себе си, съдим се без да се познаваме. Там, където сме сега, никой не помни как се блести, крие се от светлината, без битка, без герои, умрели сме преди да се родим. Потъваме в земята, забравени от вечността, слепи за разрушеното ни бъдеще, за гибелта и всичките лъжи… Нима така ще свърши всичко?

                  I thought you said forever                  Over and over                  A sleepless night becomes bitter oblivion                  These thoughts run through my head                  Over and over                  Complaints of violins become my only friends