Капки восъчна вода
като водопад се стичат от свещта
и застиват в своето проклятие,
преди да капнат върху голата земя.
Топи се във безкраен пламък
единствената светлинка в нощта,
лишена от живот,
от тъмнината окована.
Човеците обрекоха живота си на гибел,
а как се случва все така,
че мракът мене винаги застига
и ме наказва с мои страхове.

В нощта нахапана от зверове,
небето се раздира в своя плач,
а аз не мога да заспя
и слушам тъжната мелодия на самотата.
В своята епична сила
дъждът говори за това
колко жалки сме във тази кал.

Разум?
Единство?
Доброта?
Любов?

Къде загинахме, Боже?
Сега сме жалките и смешни
прашинки в разруха,
врагове на самите себе си,
съдим се без да се познаваме.
Там, където сме сега,
никой не помни как се блести,
крие се от светлината,
без битка, без герои,
умрели сме преди да се родим.
Потъваме в земята,
забравени от вечността,
слепи за разрушеното ни бъдеще,
за гибелта
и всичките лъжи…

Нима така ще свърши всичко?