В поле от ръж зелена,
сред  хълмовете самота
уморих се да живея
вечно във страха.
Изгаря кожата ми бяла,
под лъчите силни, слънчеви,
които ме убиват с красота.
Не мога да понасям топлота,
защото е така студено в мен.
Още помня болката разбита
на хиляди трошички лед.
Сякаш съм заключена далеч,
 в клетката ръждясала на миналото,
далеч от чувства и мечти
и мога само да горя,
да търся своя ключ или надежда,
обречена отвътре бавно да се руша,
а камуфлажната ми външност
да е смях в илюзията чужда.
Очаквам да затъна във забрава,
в живот безсмислен на омраза,
обичаща, ала ужасно жалко,
обичана, ала от много малко.
И скитница душата ми остава
и проси милост, търси някой,
с когото да си подели цялата любов,
която е откраднала от онзи свят предишен.
Наслаждавам се на тишината вечна,
в която чувам само как
писалката листа докосва,
как поема си сърцето въздух тежко
и живея…живея…
Ще бъда там
                          все там
поръсена със мъка,
обсипана с въпроси и дилеми, драми
сред хълмовете самота
на едно поле от ръж зелена.