Песен за бездомника

Попей му малко,

затвори очи

и попей му

за гнева;

за нещастието;

за съдбата

нечестна

убиваща;

за борбата;

за съществуването

нереално

монотонно

безразлично;

за приятелството

споделено

и несподелено;

за трагизма

на живота

дето чака да живее;

за лъжата

прозрачна

едновременно с това

и мрачна;

за плътското желано;

задушаването

и смъртта;

за пръстта

и червеите

и безкислородната земя

три метра по-надолу

от листата

кафяви,

черни,

киша есенна,

килим от болка,

която никой

никога не вижда,

нито чува,

нито го интересува;

за страданието;

за бездомника,

който

не прекрачи прага,

не каза: ”Добър ден!” ,

не беше посрешнат

и не се усмихна,

а остана

сам;

за мизерия

и нищета;

за студа в нощта

безкрайна;

за мечтата

пак

да има

топъл

ден;

за радостта

ненужда, ала

толкова и нужна;

за силата;

за слабостта;

за неказаното;

за страха

да бъде казано

на глас,

а и да бъде

то не ще е чуто,

няма от кого,

няма никой...

Затова и

никой не намери дом,

никой не влезе,

никой не поздрави,

никой не обича,

никой не загина,

никой не скърби

за никого!

Самотният бездомник

не е никой...

Затова попей

на него,

попей му,

подари му

утрешния ден,

за да забрави

за реалността,

да заживее

с песента,

да знае винаги,

че ще те има

и най-сетне

да намери

своята

утеха.