„Смешна жал, нелепа жал

  в грохотно, жестоко време!”

Пак във стари спомени се давя,

пак невидимите старчески ръце

душат ме.

Нарязах съдбата си на малки

парченца

болка

безнадеждност

самота.

Как искам днес да съм бунтар

да не се поддам на спомените си

никога вече,

да съм силна през нощта,

да спася себе си от разруха.

Сърцето ми само е

и го е обзела жал

смешна и нелепа

по хората,

които никога не ще узнаят името ми

и онези, които утре ще го забравят.

Защото никой не ме обича заради мен,

никой не мисля или вярва,

че мога някога да бъда герой.

Мразя да се смеят на слабостта ми,

когато мога да заспя

само с приспивната си песничка,

невинна.

Това е последното ми скривалище

от този свят,

заравящ ме дълбоко,

в който забранено е да дишам и мечтая.

Жестокостта наказва греха,

ала така потъват завинаги в безкрайността.

И аз със тях,

сама обречена да търся себе си,

намирам бодливи частици душа,

в огъня мокри от сълзи писма.

И умирам

в пепелта

и вече не боли,

защото в съня

намирам теб...