Погрешен завой

Мен ме вижда само тъмнината,

чува ме едничка – сляпа тишината,

и под лунното око живея,

ако това на съществуване прилича,

с мирис на кафе горчиво сутринта,

с хилядите грехове в нощта.

Колко лесно е да мразиш всичко,

вместо всеки срещнат да обичаш,

не защото трябва, а защото можеш.

Как е хубаво да си различен,

та макар и да умреш така.

И велико е да имаш

своя цел и своята причина,

да твориш със своите акорди песен,

да летиш безгрижен в небесата.

Но, по дяволите, тази тежина!

И кошмарите, амнезията, милостта!

Кой може да лети,

когато слънцето само лиши го от крила?

Кой заспива нощем сладко,

загубил себе си преди това?

Кой си спомня миналото страшно,

болката в нестихващата буря?

И кого да моля аз за прошка,

след като излъгах всички до един?

Няма прошка за живот,

който аз сама обрекох на смъртта.

Знам! Знам, че си тръгна!

Никога вече няма да те видя...

Никога вече няма да те докосна...

Някога, някъде далече

по пътя си опесъчен направих

погрешния завой.

И сега е лесно, леко е и тъжно!

Без надежда

                      и утеха,

без да чувствам нищо,

в клетка лично моя

стоя и чакам сняг, когато идва лято,

в мрежите на самотата.

Където

              дори

                        не мога

                                       да

                                             заспя...