Бавно умира една от вечерите на август.

Тя е необичайно студена,

болезнено прободена от спомени,

копнееща да не си отиде.

Но въпреки това осъзнава, че пред времето

точно тя няма никаква власт.

Може би ще се опитам да я задържа.

За мен август е познат приятел.

Той ми донесе вкъщи,

топлината,

самотата,

ситните светлинки от далечните лампи

и музиката на тишината.

Той ми подарява своите нощи,

а аз ги гледам как умират една след друга

и мога само да седя до тях

и да ги утешавам с мислите си странни,

с думите, че всичко ще е наред.

След това чувствам как топлината им си отива от тях

и те изстиват и губят цветовете си.

Тогава лягам до тях и затварям очите им,

после затварям и моите

и заспивам.

А на сутринта всичко се повтаря, като зла магия.

Как искам никога вече нощта да не умира,

искам времето да спре и винаги да бъде този август.

Как само го искам.