Трески

Наливам се с отровата позната

през вечерта безлунно зимна,

разглеждам старите си белези

безжизнени и посинели от студа.

Всяка секунда в този свят – нещастие 

се впива като пламък едър

под кожата ми

и я прави на мехури плът.

Всеки ден гласовете им разпознавам,

напомнят ми как никога не ще съм себе си отново.

И знам, че зимата отива си

а с нея и сънят,

ала насред действителността прерязана

стоя и гледам как се сипе

последният снежец, преди да дойде пролетта.

Толкова години криех се в забвението си,

на колене в илюзията безкрайна,

че сега единствено да плача мога,

без да обясня защо.

Някой знае ли как се диша въздух,

пълен със прашинки мръсна пепел?

Някой ще ми помогне ли

да събера отново своите трескички

да ги забода във себе си отново,

защото мразя да ги губя.

Крилата си загубих един ден

така внезапно, и сега

в душата ми не могат да живеят

ни стихове, ни песни, ни любов.

Не вярвам вече, в нищичко не вярвам!

И знам , това не е трагедия ужасна,

която да разтърси целия този свят,

но тя е моята трагедия,

моята болка,

моята страница с лъжи, които пиша...

и не знам как повече да издържа.