Здрач се спуска над света,

здрач, а още ден е.

Няма слънце в този град,

няма и усмивки вече.

Чуждото се ражда от девица,

чуждото възпламва от снега.

Братя то във врагове превръща,

братя стават нашите врагове.

Празни хора тук живеят,

празни думи тъпчат из душите.

Пред малка светлинка стоим,

пред свещ изгаряща горим.

Казаха ми – бъдещето ти си,

ала ако тръгна кой ще ме последва?

Тези скритите от страх във здрача

или празните, бездушните черупки.

Ето ни – обидените на света!

Белезите ни безбройни

ни направиха по-силни,

те превърнаха едни напълно непознати

във сестри и братя.

Ето ни!

Сред огньове и насред нощта

празнотата да запълним с гняв.

Всичко, което имаме, е това,

Което от себе си сме дали.

Да се издигнем към слънцето –

и то е наше!

Не! Да умра днес – няма!

Ще живея за да видя

този свят как умира!