Призрак

Цял ден се нося в очите ти,

но ти не можеш да ме видиш.

Цяла нощ копнея за гласа ти, 

но ти не казваш нито дума,

лежиш до мене неподвижно,

вместо тебе тишината ме прегръща.

Понякога не мога да дишам.

Понякога очите ми са уморени, 

а мозъкът ми не иска да спи.

Трябва ми тъмнина, а тъмнината ми тежи.

Студено ли ти е когато те докосвам.

Боли ли те, че не спирам да мълча,

че те гледам, а не спя.

Нощем ти си толкова различен,

друг човек от този през деня.

Нощем хората обичат да приличат на деца.

Нощем няма как да ги осъдиш, 

грешките са станали безсмислени неща.

Аз пък нощем съм мисловна буря.

Мисля уж, а всичко е мъгла,

гледам да се скрия от ярката луна.

Искам просто да започна да живея

тук, сега и не за теб. 

Само че без теб аз нямам нищо.

Преди много време вярвах,

че няма да посмееш да ми вземеш

свободата,

душата, 

гласа. 

Но ти ми ги крадеш частица по частица - 

всеки твой безслънчев ден,

всяка нощ прекарана така.

С всяка следваща глътка останал живот,

с всеки удар в някоя моя стена,

с всяка олющена насила сълза. 

А аз ставам все по-загубена, без път.

Закована на това легло до теб

и затворник на твоите сънища.

Пленник на часовника, който отдавна е спрял.

Аз съм сянка, призрак,

изяден от плъховете спомен.

Спомен, който дори ти не знаеш защо 

постоянно искаш да лежи до теб.

Да те гледа и мълчи, 

но да е там, да страда с теб.

Да трепериш, понеже носи ти студено.

Да не ти дава покой, 

защото той самият няма покой.

И да ме видиш какво от това. 

И да ме пуснеш няма къде да отида.

Хайде заспивай, вече е късно.

Може би утре ще си ме забравил.