Света ми се побира в шепа часове безкрайни,

лоши новини и удари под кръста.

Болката направо ме изяжда

пъпли в цялото ми тяло

и се забива точно в очите ми

и не им дава да виждат от сълзи.

А дори не плача 

дори не съм нещастна

просто времето ме е заключило в кафез.

Хубав е за който го погледне,

но ако отвори вратичката

има миризма на гнило.

Така миришат

секундите,

минутите,

часовете

тук,

където всичко се срива под нозете ми.

А аз седя на клонче златно

и забила в него нокти чакам

да загине всичко.

Страх ме е да мисля.

Не искам да сляза.

Няма да се боря –

тези сили са невидими за мене.

Няма да говоря –

както винаги не го обичам.

Ще съм тук когато се орони златната фасада

и ръждата обвие изцяло моята клетка.

А ти продължавай да ми носиш рози.

До скоро за утеха –

от скоро са за погребение