The place beyond the broken

Мръсна е. 

Изцапа се с омраза 

гняв и злоба 

първо към себе си 

после към света около нея. 

Изцапана е с лепкава непоносимост 

страх изгарящ гърлото й 

кисело усещане за болка. 

Толкова е мръсна. 

В огледалото я гледат едни присвити очи 

потънали във черни секни 

и по нея текат виковете 

които никой не чу. 

Не понасяше да я докосват ръцете. 

Не понасяше да я гледат така. 

Не искаше да се разпада на парчета грешки 

и всеки път да губи части от себе си. 

Пусна водата да шумоли. 

Пусна самотата да дойде до нея. 

Когато беше с нея нямаше кой да я спре да прави глупости. 

Водата се допря до устните й. 

Почиства я. 

Остава само празнината 

в очите й 

в тялото й.

И може би прекара доста дълго време в самотата 

нейната компания е колкото добра,

толкова и опасна, 

научи се да лъже, 

научи се да се смее на нещастието, 

но пък вече няма никакви чувства 

изпитва нищото със всяка своя 

изтощена клетка. 

След като всичко приема образа на грешка, 

пламъкът гори, 

а тя е едва забележимия пушек, 

след като нито топли, нито има значение, 

по-скоро пречи, 

тогава защо да не бъде лед. 

Ледът убива. 

Може би нещата които я убиват 

са тези, които я правят такава, 

но заради тях тя е жива, 

заради тях е будна нощем. 

Една празна чаша – това й остана.