Чудя се колко хора могат да дойдат, докато последната минута на 3:30 си отива мълчалива и незабележима.

Особено днес.

Особено в деня, в който облаците плачат на всеки 10 минути.

Толкова много хора.

Толкова много животи се преплитат в тъжния делничен град.

Вървят така безгрижни, безвременни, докато аз броя секундите с огромните си крачки, появяващи се на зиг-заг по счупените плочки на земята.

Стъклата пред очите ми са мокри, но не от дъжда, а от моето бездумие и твоето бездушие.

Бързо си проправям път през обърканите улици на моето съзнание и безсмислените булеварди от пречупени лица.

И се превърнах в паразит.

Без да ме е грижа, ползвам неограничени количества търпения, надявания и утехи, звуци от самотни китари и потънали в мъглата текстове на песни, шепи с още няколко секунди.

А светът е вятър и буря.

И отново заваля.

И вече ми е адски студено в това тяло.