Поправка

Страховита спотаена омраза

крие се в душата ми греховна.

Да обичам трябва,

ала мразя.

Ден след ден

по-силна става,

тя слънцето

пред мене замъглява

и в сърцето ми

от какавида

се излюпват не пеперуди,

а гнусни червеи, които

прогнилата любов изяждат,

ръфат, дъвчат, после плюят.

Няма ден,

а само нощ

и в нея тишината

единствена говори ми

на свой език

шепти ужасни,

но и верни думи

бъркащи дълбоко,

ровещи,

оставяйки ми рани кръв.

И в тази кръв живеят червеите,

в гнилото,

в коварното.

Но как от себе си да бягам,

в огледалото поглеждам

и искам да крещя,

невидима отново да остана

и да ме няма...

Ала ето, че съм тук

още дишам и живея

поредния живот

подарен от света, който ме презира.

Аз няма да се дам

дори и залез вече да не видя,

дори и никога вече себе си да не бъда,

дори и в лудостта си в призрак да се превърна,

тези гласове са мои,

тези дни нещастни също.

Пътя си ще извървя,

съдбата си ужасна ще погаля!

Но ти къде си?

Дай ми сили...