Враг

Аз не съм ви вече враг,

не съм аз сила или дума,

не съм ни слънце ни мечта,

а бездомна пред бездомен праг.

Не ще ви моля за пощада,

едва склонявам и глава.

Душата ми е на съд развяна

пред безразсъдната тълпа.

За повечето съм ненужна,

бегъл и прозрачен спомен,

вечно неразбрана и нечута

в собствената си самотност чужда.

Между самота и сън се лутам

напразно търся сила в слабостта си,

изгубила това, което имам

и ненамерила това, което искам.

Гласът безгласен пак отеква,

болката диханието спира, то умира.

Тишината винаги остава с мене

за полет, не – за падение омразно.

Толкова неказани слова

тая в плача си приглушен.

Бомби от страдание

се сипят върху моята разруха.

На жал да се надявам

смешно е, ала какво?

И утеха да намеря мога,

но нали с живота се прощавам.

Сега намирам своя пристан,

света с усмивка ще рисувам,

докато и той най-сетне разбере –

аз не съм ви вече враг.